Интервю за "Майко Мила": Диана, която пише жестоки романи и си почива със софтуер

Диана Петрова има успешна писателска кариера, част от която върви паралелно със 7-годишния ѝ опит в софтуерния бранш като QA (човекът, който „разкоства“ и тества качествата на даден продукт). Има 18-годишен син и дъщеря на 15, има и мъж, който всяка вечер ѝ разтрива ходилата. Любовта към тези хора стои зад чудната ѝ усмивка, а пък тяхната любов и толерантност към творческите ѝ периоди, в които е „неприятно, чорлаво и конфликтно същество“, е сред причините да се отдаде на писането като на реална работа. Останалото е талант. И понеже в Майко Мила изкъсо следим пишещите майки, ето я Диана в любимата ни рубрика Жените могат всичко, за да ни разкаже за професиите си и семейството си и за да даде кураж на всички скрити таланти. Диана Петрова е автор няколко детски книги (Мъдри приказки за деца и родители, Двойната планета, Приказки за цялото семейство), а преди пет години започва да пише и романи. Първият е Ана, следват Синестезия (откъси от който са публикувани в няколко международни списания), Лилит (включен от преподавател по постмодерна литература в списък за задължително четене от студентите) и Деветте кръга, в който описва характера и поведението на идеалния мъж, според представите на 20 различни жени. Най-новият ѝ книга е Водната кула – супер динамична съвременна история за ефекта на софтуерния сектор върху психичния живот на героите от една стартъп компания. – Диана, понеже в „Майко Мила“ най-много си говорим за деца, да започнем с началото на писателската ви кариера. Имате няколко детски книги, определени за приказкотерапия. Разкажете ни за тази терапия, как да я ползваме? Методът на приказкотерапията е да разприказва детето върху героите и делата им. А целта е, посредством този разговор, възрастният да се докосне до вътрешния свят на детето. Не е сложно и може да се практикува спокойно у дома. Ако попитате едно дете: „Защо открадна сандвича на приятеля си?“ е малко вероятно да получите отговор като: „Защото ми липсва обич и разбиране у дома и искам да привлека внимание, като направя нещо лошо.“ По-скоро детето ще се цупи и мълчи, а накрая ще измърмори някакъв отговор, за да го оставите на мира и да си изтърпи наказанието. Но ако главният герой в една приказка е дете, което е откраднало портмоне, и в приказката се разказва за семейството на детето, може да опитате да обсъдите приказката с малчугана. Попитайте го какво мисли за поведението на героите, как би постъпило в такава ситуация, защо героят мисли такива неща (престорете се, че не разбирате защо), как детето би променило историята, ако не му харесва. От този уж свободен разговор по повод една приказка, ще разберете много за страховете и копнежите на детето, а често и за корена на проблемите му. По-лесно е да говориш за проблемите си, когато те са проблеми и на някой друг, пък бил измислен герой. – Двойната планета е първата книга с приказки за осиновени деца у нас – каква беше обратната връзка от родители осиновители за ефекта ѝ върху децата? Kнигата предизвика много дискусии навремето. Причината беше, че в героите съм вплела един неприятен за някои осиновители факт – че детето сънува и копнее за биологичната си майка. Но такава е реалността и тя няма да се промени с отричане на една книга, а с много работа на самия осиновител върху собствената му рана. Когато я написах, времената бяха други и по тази тема не се говореше открито. Едва сега хората започнаха да приемат книгата и да я търсят. На представянето на „Осиновени истории“ на Бела Чолакова с мен се запознаха някои осиновители и ми разказаха за ефекта на историите ми върху децата. При детските книги е сложно, защото за да стигнеш до едно дете, трябва първо да стигнеш до родителя му. Ако той не хареса книгата ти, тя просто не стига до детето. И какво се оказа? Децата си имат свои любими приказки от книгата и разговарят с родителите си по темите, изложени вътре – за осиновителката, за бащата, за биологичната майка, за раждането, за отглеждането, за обичта на двете майки, за чувството на безтегловност и безсилие, за обичта. Ето това за мен вече е успех – че книгата в крайна сметка стигна до тези деца, които имат най-голяма нужда. Макар и години след написването. Друг е въпросът, че темата за осиновяването вълнува всички – оказа, че историите са подходящи за всякакви деца. – Сега, като писател на романи за големи хора, липсва ли ви писането за деца и на какво ви научи то? Не съм спряла да пиша за деца. Правя го, когато аз самата имам нужда от надежда и кураж. От писането за хлапетата научих, че имаш малко време да грабнеш читателя и че трябва да го правиш на всяка страница, която той отгърне случайно. – В какъв момент започнахте да пишете дебютния си роман Ана, имаше ли в живота ви събитие, отключило писането на роман? Приех тежко нападките, че съм се осмелила да пиша за осиновяване, като нито съм осиновител, нито осиновен. Тогава бях още млад автор и не знаех как да се справям с такова отношение. Не разказах за многобройните си срещи с психолог, който се занимава с проблемите на осиновяването, нито литературата, която съм изчела, нито хората, с които съм разговаряла. Предпочетох да се свия в черупката си. Сега ми става смешно и веднага знам какво ще отговоря: „А Толстой трябва ли да е раждал, за да опише раждане, както го прави в „Ана Каренина“? Но тогава се зарекох, че повече няма да пиша за деца, ако с това ще предизвиквам неприятности, вместо да помагам. Така се случи Ана – един роман за възрастни, в който можех да пиша за реалността по-спокойно. Вече знаех как да приемам критика и как да ѝ позволявам да променя писането ми. Дори планирам да включа тази тема като специален урок в „Заешката дупка“, където ще преподавам „Творческо писане“ на деца. – А беше ли готова българската публика за еротичното съдържане на романа ви Лилит? Българската публика в голямата си част е свикнала с любовни, но не толкова с еротични романи. И мисля, че не беше съвсем готова за експлицитно сексуално съдържание, каквото предложих аз. Но нещата се развиха в неочаквана насока. Имах късмет, че един преподавател по постмодерна литература прочете романа и го включи в списък със задължителна литература за студентите си. Оттогава се радвам на университетско внимание за книгата. Много жени ми писаха след прочита ѝ, за да разкажат своите истории на изневери и разочорования от семейния живот. – Какво е общото между героините в романите ви? Какви женски образи са ви интересни? Кои стереотипи борите с книгите си? Всичките ми героини са противоречиви образи. Това е общото. Често са жени, които читателите направо намразват, но продължават да четат от любопитство и от ужас, че намират нещо общо между себе си и тях. Имам едно мото, което се опитвам да следвам при замисляне на героите. Описвам типажи, в които не искам да се превърна или такива, от които искам да избягам. По въпроса за стереотипите боря най-вече този, че жената е същество, чийто вътрешен свят е ограничен поради ролята ѝ на майка. Друг „любим“ стереотип ми е, че жената няма сексуални фантазии и не обича секса. А трети – че няма смелост да се разюзда и да върши непростими за моралните норми неща. – Как съчетавате писането с работата си в софтуерна фирма? Писането за мен е реалната работа, а с тестването на софтуерни продукти си почивам от нея. Работя като QA (Quality Assurance), за да печеля пари и защото мога да го върша без особени усилия. И иронията е, че изкарвам много повече пари с това, в което влагам най-малко усилия. – А писането и битовизмите могат ли да се съчетаят? Каква сте, докато пишете, какво зарязвате и не търпите около себе си? Докато пиша съм едно неприятно, чорлаво и конфликтно същество. Ходя по анцуг и шушони вкъщи, карам всички да ми пазят тишина, а през това време мивката се пълни ли, пълни, хладилникът понамирисва от развалящи се неща, а тийнейджърите у дома са гладни като вълци. За щастие, с това си поведение отказах и двете си деца от идеята да се занимават с писане. – Защо, как биха ви описали децата ви, когато сте в творчески период? Попитах дъщеря си и ето отговора й: „Ходи като зомби, с очила и анцуг, завива се със сивото одеяло и пие чай от лайка. От време на време спира и се заглежда през предметите като скенер. Направо тръпки да те побият!“ – Споделете какъв е животът с тийнейджъри и уроци за оцеляване, разбира се? Със сина ми разговаряме по-рядко, но разговорите ни винаги са дълги и напоителни – за вселената, за човешките взаимоотношения, за илюзиите на хората, за реалността зад маските. В такива моменти се възхищаваме взаимно на ума на другия и завършваме с усмивка тип „Мона Лиза“. С дъщеря ми е съвсем различно. С нея драматизираме, обсъждаме глупостта на момчетата, разказваме си трикове за свалки, спорим, ядосваме се, хилим се като ученички и харчим огромно количество пари, когато се озовем в някой мол. Често си крещим, сякаш от утре повече няма да живеем заедно, а после се прегръщаме и плачем. Отчайваща история. За урок, какво да кажа. Има един период, в който тийнейджърите започват да ни мислят за досадници, които живеят в миналия век и не знаят нищо за съвремието. Трябва да се удържим в такива моменти да не ги изхвърлим през прозореца. Имат нужда от стена, в която да се блъскат, и, за жалост, от обгрижваща ръкавица за прохождащи трябва да се превърнем в тухли поне за известно време, докато се самоутвърдят. Но не разбирайте, че имам силата да си стоя като тухла постоянно. Много обичам от време на време да ги стряскам, като зачекна тема, по която мислят, че не знам нищо. Например, за пушенето на трева или бягането посред нощ от вкъщи или за дребните измами с джобните. – Мъжът до вас как ви подкрепя, когато се отдадете на нов роман? Много просто и изключително ефикасно. Затваря вратата на стаята и отива да сготви на децата. Не мие чиниите после, но е свършил най-важното. После ме води в парка, разказва ми как ще си купи еди каква си технологична джаджа и се преструва, че не знае, че не слушам. А накрая ми разтрива ходилата, преди да заспя. Без него, нямаше да съм нищо от това, което съм. – Сега, за последната ви книга – Водната кула – която е със сюжет от софтуерната индустрия. Какво в тази среда ви даде хляб за цяла книга и какво новаторско в женските образи вкарвате в нея? Тази среда е като измамен рай. Глезотиите в офисите и в отношението на служителките по човешки ресурси и шефове се отразяват върху психическия живот на програмистите. Момчетата започват да се мислят за голяма работа, получават повече свобода, отколкото могат да понесат и често изпадат в серии от депресивни състояния. Чрез героите си исках да изследвам как се стига до това и в какво се превръщат хората, когато работата им е да общуват с машини по осем часа на ден. Женските образи вътре са малко в сравнение с мъжките, както е и в реалността. Но описвам състоянието на жена, която е преживяла травма от детството, и избира да се плъзга по повърхността, вместо да се задълбочава. Обръщам внимание и на друга, която навлиза в менопауза и описвам промените в поведението ѝ. Любимка ми е мис Свят – жената, която е прекалено позитивна и изследвам как позитивизма ѝ играе лоша шега, когато трябва да се справя с нещастията и бедите. – Какви са хубавите и лошите страни на професиите ви? При авторството нещата за мен стоят така. Направо забравяш, че си смъртен и си играеш на бог. Убиваш героите, от които нямаш нужда, описваш иронично хората, които ненавиждаш, помагаш в безнадеждни ситуации на любимците си и… изпускаш автобуси, забравяш рождени дни, уволняват те от работа, децата ти се сърдят, а мъжът ти започва да си купува техника, докато си го изпуснала от поглед. При тестването на софтуер – под предлог че вършиш много сериозна работа, си почиваш от драматизма на света и измислените си светове. Чупиш всичко, което програмистите са развивали с грижа, а те по цели дни те избягват. В края на деня обаче се оказва, че ако им е останала една цигара, предпочитат да си я изпушат с теб. – Какво бихте посъветвали момичетата, които искат да ви последват и да се захванат с писане? Пускайте се смело по пързалката! Писането може да ви накара да се чувствате много значими в един ден, в който сте сменили осем дрисливи памперса, а лещата ви е загоряла и без малко не сте напляскали наследниците!