Критики

„Много преди Пабло да ме намери“ – рафинирана лудост по женски

Пожелавам ви леко кървене със стихосбирката на тази впечатляваща дама!

Homo deus“ – провалът на Ювал Ноа Харари да обясни човека по нечовешки начин

Проблемът на този автор е много прост. Той представя фантазиите си като факти. В края на книгата си прави уговорката, че всъщност опитът му по-скоро трябва да задава въпроси, но реално на всяка една страница и на всеки абзац, той дава изявления, от гръмки, по-гръмки, и по никакъв начин не се придържа към уж скромната си теза, че задава въпроси. Така неусетно, разсеяният читател може да се увлече и да приеме изводите на един незрял по тийнейджърски ум за неоспорими факти. Подходът му е изключително коварен, защото навързва реално случили се неща, но с погрешни заключения.

„Щилер“ от Макс Фриш – спектакъл на живота, побран от малко герои

Как един съпруг отговаря на жена си, която се завръща от поредното пътешествие с любовника си? Дали прошката му всъщност не успява да я измъчи още повече? Как се развиват взаимоотношенията между затворник и една жена, която стои в повествованието като брошка без сертификат – изящна, но с недоказана стойност? Може ли описанието на нощен Ню Йорк да предаде картина на движенията в човешкото несъзнавано – нещо, за което ще са нужни хиляди страници сюжетно действие? Остроумието на Макс Фриш се проявява както в авторовата реч, така и в диалозите и размислите на героите му и всичко се случва толкова плавно, че нито за миг не те дразни тази повсеместна остроумност, която в ръцете на един лаик би заставила читателя да захвърли книгата. Макс Фриш разголва вътрешните светове на героите си до болка. Боли те, защото се виждаш както в измамения съпруг, така и в избягалата съпруга, както в измамения любовник, така и в любовницата, която се завръща към стария си живот, както в болната, която иска да напусне света, без да причини болка, така и в близкия, който ще изпитва още по-голяма болка заради опита й. Героите са пълноценни личности, близки до тези от реалния свят. Никой не е добър или лош. Никой не е едноизмерен. За мен кулминацията не беше в края, а на всяка страница, в която Макс Фриш се докосваше до състояние, в което съм била, без обезателно да съм участвала в подобна ситуация. Перото на този автор се вихри в дневникоподобен текст, бързо премахва съпротивите и те приема в измисления свят като наблюдател на един неразкриван спектакъл на живота, изигран само от петима герои.

„Осиновени истории“ – топъл разказ за ужасяващи и трудни събития в човешкия живот

Подходът на Бела към участниците в книгата й е топъл и разбиращ. Липсва студеното и клюкарско отразяване, каквото човек неволно очаква, когато разбере, че историите са били публикувани във вестник, преди да бъдат събрани. Аз лично се разплаках на две, а на няколко се възхитих искрено – имаме толкова осъзнати осиновители, имаме огромни туптящи сърца, които държавата ни всеки ден прави по-силни, меко казано. Има да се работи още много по промяна на нагласите, особено в малките населени места: за да се приеме осиновителят като обикновен човек, а не като пострадал или благодетел, за да се приеме осиновеното дете не като дете „втора ръка“, а като обикновено дете, за да се приеме биологичната майка не като чудовище, което търси лесното и причинява само беди, а като обикновен човек, който често не е имал друг избор, за да се намалят случаите на изоставяне, за да се приеме практиката на осиновяване не само сред бездетни семейства, а и сред семейства с биологични деца и в крайна сметка – за да се промени законът. Книгата на Бела Чолакова е една отлично свършена работа в това отношение. Може някой родител да я прочете и да реши как да поднесе темата за осиновяването на детето си. Може бременна малолетна да я прочете и да реши да не изоставя детето си. Най-сетне може да я прочете и осиновено дете, пък макар и на трийсет, четирийсет години и да потърси психологическа подкрепа за един по-добър настоящ живот. Събраните истински истории в книгата притежават потенциала да преобразуват възприятията, а оттам и да извършат реална промяна на цялото ни общество. Поклон пред труда ти, Бела!

Сестри Палавееви - братя в женски тела, затворени в клиширан хумористичен сюжет

Когато обрисува, Алек Попов сякаш прави измервания. Ако съществуваше многоръка везна, то той би могъл да я използва. В една от шепите поставя доза метафоричност, в друга – същото количество реалистичност, в трета - изненадващи сравнения, в четвърта – премерена дължина, в пета – щипка хумор. И тези субстанции тежат еднакво според влога си в звученето на едно описание. Проучването на времето, за което пише Алек Попов, изглежда наистина задълбочено. Описва стрелбата с картечница от самолет, живота в землянките, обстановката в затворите, динамиката на сръбско-българските отношения и други куп интересни детайли, които може да позабавляват неинформираният читател. Заради разнообразието от глаголи, които използва след тирето в пряката реч, читателят се отпуска и се отдава на насладата от богатия лексикален фонд на автора. Предполагам обаче, че очакванията ми за прочита са били съвсем различни, и това е причината за следващите ми думи. За мен „Сестри Палавееви“ е лека забавна книжка за плажа и нищо повече. Липсва дълбочина на образите, особено на женските. Авторът изглежда не е проучил как е възможно да се развиват междусестринските отношения, пък камо ли тези на група жени от тогавашната епоха. Жените в тази книга разговарят като дванайсетгодишни момчета, но не такива, взети от реалния живот, а от някой стар български филм. Жената в книгата е или зад картечница, или е сексуален обект. Тя не е представена като пълноценно човешко същество, а в същото време има цели две главни героини, които са от женски пол.

„Екзистенциална психотерапия“ – съшиване на човешката душа в черна бродерия

„Екзистенциална терапия“ (изд. „Colibri“) е епохален труд на Ървин Ялом от разряда на откритието на Юнг за архетипите в човешкото несъзнавано. Прочетох я за половин година, защото не можех да преминавам през страниците толкова бързо, колкото ми се искаше. Всяка от четирите глави: „Смърт“, „Свобода“, „Изолация“ и „Безсмисленост“ пренареждаше личния ми пъзел от възприятия за света и ми въздействаше потискащо, преди реално да приема промените и да възвърна баланса, макар и сега на друго равнище.

„Към себе си“ на Марк Аврелий, или посланието на един римски император за живота

по професионалната стълбица. Що се отнася до мен, ще запазя разказа за въздействието в тайна. По-важното тук е, че аз четях бавно – така, както се чете, когато искаш един текст да те промени, а не да се превърне в бройка от читателската ти колекция в социалните мрежи. (Да бройкаш прочетените книги е сигурен признак за упадък!) Препоръчвам на всеки, който подхваща тази книга, да подходи със същата скорост. Иначе по-добре да се насочи към друго място. Сега малко и за самата книга. Тя представлява дневникоподобен текст, разпрострял се в не повече от сто страници – посланието на един римски император към себе си и, както се оказа, към всички нас, които живеем цели две хилядолетия след него. Марк Аврелий се разглобява в два персонажа – наставник, който прекрасно познава ученика си, и ученик. Той засяга темите за смисъла на човешкото съществуване, страха от живота и страха от смъртта (които са едно и също нещо), идеята за достойнството и защо то може да донесе щастие. Разпростира се по въпросите за щенията на душата, за неблагодарността, надменността и кое е всъщност ръководното начало у човека. Не подминава човешките противоречия по темата за бог, продължава с неговата промисъл, с жаждата и кое по точно може да ни донесе чувство на удовлетвореност и спокойствие на смъртния одър. Негови теми са и тази за порока, за тщестлавието, за срама и непрестанния гъдел в преследването на химерите на бъдещето. „Всички неща са вплетени помежду си“, както казва самият той.

Ортопедичната проза на Кристин Димитрова в "Като пристигнеш, обади се"

Чели ли сте стихотворенията на тази наша авторка? Ако да, то веднага ще разпознаете почерка й и в прозаичното писане. В поетичната рамка е затворен един скрит прозаик, а стилът в прозата й е изчистен така все едно е непатетично стихотворение. Първоначално читателят остава с впечатлението, че тя играе ролята на регистратор на действителността, неин архиватор, докато, без да се е усетил, всъщност се е подхлъзнал в една много коварна, бих казала, даже подмолна градация на чувството. Защитите у читателя са свалени с това старателно констатиране на фактите, фактите, от своя страна, са подредени както се прави в едно стихотворение.

Разказите на Здравка Евтимова са пестник по пернишки върху градския егоизъм

Първата ми среща със Здравка Евтимова беше на живо. Намирах се сред публиката на едно представяне на съвременни български авторки и тя беше от поканените. Няма да забравя думите ѝ, защото те се препотвърждаваха неколкоктратно през годините: „Помнете, че авторът е сам боец на коня“. Купих си „Пернишки разкази“ (изд. „Жанет 45“) след дълго колебание пред щанда на издателството ѝ на Панаира на книгата. То не е любимият ми „боец на коня“ и малко са неговите книги в семейната ми библиотека. Но реших, че трябва да проверя какво точно има предвид Здравка Евтимова – дали стои зад онези думи от представянето със самото си писане.

Цар Микс ни води към последния взрив

Той не принадлежи към онова поколение поети, което двайсетгодишните ненавиждат заради патоса, старостилието и безнадеждната меланхоличност на напева, нито пък може да бъде класифициран към ню ейдж поетичните кръгове, в които абстрактните форми на изказа задушават желанието да кажеш нещо смислено и разбираемо. Атанас Капралов е цар Микс.

"Човекът в търсене на смисъл" - книга, която променя

Франкъл разделя книгата си на три части: „Преживявания в концентрационния лагер“, „Основни идеи в логотерапията“ и „Основания за трагичен оптимизъм“, от които за мен най-впечатляваща бе безспорно втората.

Отговор на ревюто от издателя: "Един садистичен прочит на „Калуня-каля“

Признавам – отдавна не бях срещал подобен садистичен прочит на една книга! Изненадах се, че авторът на този прочит не е случаен човек, а писател с няколко книги. Не допусках такъв агресивен подход на един писател към текстовете на друг писател. Става дума за ревюто на Диана Петрова за книгата на Георги Божинов „Калуня-каля“, публикувано в най-популярния читателски сайт „Аз чета“. Изминаха няколко години от повторното издаване на тази книга, тя достигна до хиляди читатели и бе призната за едно от знаковите заглавия от последните десет години.

"Калуня-каля" - урок по творческо писане за недостатъчно добрите

Стигнах до „Калуня Каля“ по време на един панаир на книгата, където се спрях пред щанда на Хермес. Чудих се в продължение на десет минути дали да си купя романа. Така премина и целият ми опит да прочета това преиздадено произведение за по-малко от година. Всъщност завърших книгата на инат. Дълго време не знаех какво мисля за нея и не можех да разбера защо съм толкова объркана от прочита. През целия прочит изпитвах противоречиви чувства към текста – на места езикът ми харесваше толкова много – както се разглеждат правилните черти на красив човек, но от друга страна не преставах да губя нишката на историята и се налагаше на няколко пъти да се връщам назад, за да се подсетя какво точно се беше случило.

Умират глупаците“ и елегантният психологизъм на Марио Пузо

„Умират глупаците“ стигна до мен през сина ми. Беше сигурен, че ще ми хареса, а аз се ядосах на тази негова иронична убеденост. Това е книга, която спокойно можеш да четеш и оставяш за дълъг период от време. Няма опасност да забравиш героите й, нито тяхното съвсем закономерно развитие през сюжета. Те са ярко открояващи се личности с конкретна мисия в сюжета и често осигуряват покритие на някои от най-известните архетипи – Сирачето с магически сили, Любовницата, Съпругата, Конкуриращия се мъжкар, Човека на изкуството, Идеалния брат, Мошеника, Анимата (в лицето на идеализираните образи на лесбийките). Когато четеш за тях, вече имаш усещането, че ги познаваш, но не от друго литературно произведение, а от самия живот, в който си ги срещал, а вероятно си мервал и у себе си.

Астрофизика за заети хора – чудесно резюме на вселенските явления, облечено в недостатъчно добър хумор

Най-баналното изказване на псевдопоетите е, че когато се взираме в небето, виждаме отражение на човешката си същност. Астрофизиците могат да докажат истинността на това твърдение, но едва ли резултатите на изследването им ще бликат от патетичността, характерна за поетите. „Астрофизика за заети хора“ е хибрид между псевдопоезия и опростено резюме на съвременните астрофизични открития, макар в заглавието да е загатната само втората част от тази формулировка. Нийл Тайсън без малко да ме загуби с шутовщината си, която може и да е необходимо условие за привличане на вниманието на стредностатистическия зает човек, но на моменти наистина идва в повече. Заетите хора често не разбират нищо от астрофизика, но съвсем не е задължително да са любители на евтиното циркаджийство. От друга страна залогът в заглавието с назоваване на дисциплината: „астрофизика“ неминуемо предполага малко по-сериозен тон отколкото разговор в междучасие между средношколци. Книгата е ясен образец на онова, което в съвремието наричаме „професионална деформация“, в случая на човек, който се е появявал редовно пред камера и просто не умее да разговаря сериозно, без звънчетата на шапката му да подрънкват и просветват. В момента, в който успеете да се абстрахирате от този безспорен недостатък, а именно плитката и небалансирана хумористичност, можем да се насладим на уникалното умение на този човек да обяснява в прости думи едни от най-сложните открития в съвременната наука за космоса. Нийл Тайсън или редакторите му умеят да представят в един абзац най-важното от дадено откритие ясно и подредено, могат да се удържат да не навлизат в по-сложни и заплетени обяснения – умение, което малцина запознати с темата, притежават в световен мащаб. Трудът на Нийл няма да разтърси представите ви за света, особено ако редовно ядете пуканки пред филмите на Нешънъл Джиографик Сайънс. Но определено ще успее да посъбере познанието, да го изчетка и освежи, там, където е било нахвърляно на купчини в мозъка ви, без да сте извлекли изводи за аналогичността му със земните явления на микроравнище. Ще се замислите отново за двата противоположни процеса, протичащи ежеминутно във вселенски мащаб, а именно сгъстяването в резултат от гравитацията и разширяването на вселената. Пак ще се опитате да си представите всичките 15,5 милиарда неутрина от слънцето, които преминават през всеки квадратен сантиметър от тялото ви всяка секунда. И всичко това без следа от взаимодействие с атомите от тялото ви. Ще си задавате въпросите, които и Нийл си задава, а имено дали тъмната енергия е виновна, че ни липсват съществени части от вселената, която някога е съществувала. Съвременните астрофизични открития няма да взимат единствено формата на лабораторни изследвания в блестящи космически центрове, а и на заключения, извлечени благодарение на радиотелескоп с деветметрова метална чиния в задния двор на един любител. Ще узнаете защо сателитите с орбита точно колкото скоростта на въртене на Земята изглеждат застинали на място и малко след това ще забравите защо точно. Причината е, че Нийл ще ви въвлече в активно фантазиране на тема какво точно извънземните биха видели и защо биха се заинтересували от нас – човешките същества, толкова удобно прикрити зад ярката светлина на слънцето, така старателно предпазвани именно от поглъщащата паст на Юпитер, която обира смъртоносните астероиди, преди те да са стигнали до нашата планета. Докато реете поглед през прозореца късно нощем, ще се замислите и над факта, че някои от планетите, които нашите астрофизици са открили, са обекти, които никога не сме виждали. Разбрали сме за съществуването им от леките колебания на светлината, която излъчват техните слънца при преминаването на планетите по орбиталния им път. Шокиращото, но не нелогично откритие лично за мен беше, че разликата между Слънцето и Земята е в липсата на точно един елемент. И тъкмо става забавно не заради зле скопосания хумор, а заради новите идеи, които може да ви хрумнат, докато четете, и книгата е към своя край. Псевдопоезията вече е зад гърба ви и малки свежи глътки от поетичното мълчание, възцарило се след прочитането, изпълват гърдите ви в началото на още един звезден ден – звезден в буквален, метафоричен и философски смисъл на думата. Поетът сте вие, а брилянтният обобщител на вашата муза е Нийл Тайсън – един безспорно полезен автор, който може да слушате по телевизията или четете така все едно го слушате по телевизията без особена разлика.

"Балада за Георг Хених" - съвършено произведение, но с преувеличена трагичност

„Балада за Георг Хених“ (изд. „Ciela“) е съвършен мравуняк, гъмжащ с малки работливи мравешки букви, събирани от Пасков с майсторството, което добре познавам от „Аутопсия на една любов“. Романът е мрачен и точен разрез на нечовешкото у човека, отговор на вечния въпрос: „Има ли бог и ако да – какво точно прави?“ Не харесвам книги с отговори и макар да прочетох тази на един дъх, откровено не харесах края, в който цар Виктор размахва своя пръст към Бог. Учила съм се от Виктор Пасков как се пише и смятам, че това е автор, който всички трябваше да изучаваме в училище. Винаги ми е напомнял на учителката ми по акордеон – жена на средна възраст, която добре съзнаваше, че инструментът й излиза от мода и тъгуваше, защото никога няма да успее да изсвири нещо истински тъжно, за да впечатли, както би го направила с пианото. Но не това имам предвид тук – учителката ми тъгуваше, защото в самата си същина акордеонът не притежава тъгата на едно пиано или елегантната игла на цигулката, която ще дойде и ще разчовърка сърцето ти там, където най-много боли. Същото е усещането ми и от съвършената балада – това е една тъжна, тъжна песен за близък човек, който, забележете, е изживял живота си щастливо. Трагедия аз не видях – всички завършваме изоставени от света в някой старчески дом. Георг Хених си замина щастлив, а и неговата трагедия не може да се сравни с онази на хората, които не притежават талант, не притежават живи деца или не притежават крака например. Може би обичам трагедиите да са истински и те да са докрай, както например във филма „Любов“, където един старец убива любимата си, защото тя няма сили, нито достатъчно ум да го стори сама. Виктор Пасков (снимка: „24 часа“) Ще го кажа и ето така. Приятелка, която се беше грижила за раково болни в хоспис, веднъж сподели, че умиращите се разделят на два вида. Едните са доволни от постигнатото в живота си, а другите – не. Доволните пускат живота по-лесно и нямат нужда от болест, която да ги подготви за смъртта. Но другите – ах, другите, те се държат за лакътя ти, зъбите им тракат от страх и се борят с всяка частица от тялото си да останат тук. Георг Хених е от първите и за мен творбата на Пасков е съвършено художествено произведение с преувеличена трагичност на края му. Едноименният герой не се разкъсваше, за да стори нещо или да не го стори – какъвто беше в началото, такъв го видях и в края. Той не се промени – не открих препятствие, което да изпита силите му. Ако не Виктор, а самият вярващ Георг Хених си беше задал въпросите за Бог, тогава, вижте тогава щяхме да имаме трагедия. Следва „Германия – мръсна приказка“, макар да съм почти сигурна, че и там Пасков ще е верен на себе си.

"Зверски кротка" - шприцирана роза от захар върху безвкусната реалност

Подходих към новата стихосбирка на Амелия Личева много предпазливо. Учила съм по нейни разработки в областта на „Теория на литературата” още в университета. Познавам и писането й от „Литературен вестник”. Имам изграден образ за нейните литературни изяви, който е непълен и по-скоро отразява университетската й кариера, отколкото човешкото й творчество – онова, което не е предназначено само за академичните умници, а и за обикновените читатели. Още като студентка, съвсем умишлено пропуснах да прочета стихосбирките й, защото колко авторитетен щеше да остане за мен тогава един теоретик на литературата, ако и той хукнеше да пише поезия? Изобщо писането на поезия у нас все още се разбира като малко глуповато, несериозно и незряло занимание - простено за безумно младите и истинска диагноза за по-възрастните. То често превръща поета в един застинал, но осъществен Нарцис, който единствен вижда красотата си, докато всички други се чувстват малко сконфузено, че уж порасналият им приятел още не е претърпял основната реформа на зрелостта – а именно краха на илюзията за собствената си изключителност. В това отношение „Зверски кротка” може да се окаже един катарзис в умален мащаб, който набързо да се справи с предразсъдъка, че поезия се пише само от недорасли хора – хора, на които им е трудно да живеят в света, такъв, какъвто го създаваме. Този път ме притегли заглавието, а то е емблематично, малко юнгианско и по същество представлява оксиморон, а именно, съдържа две думи с противоположно значение у себе си. Разгърнах напосоки и попаднах първо на „Кои ръце”. Прочетох го още по време на представянето на книгата и вече знаех, че ще изгълтам стихосбирката още същата вечер. Тя е разделена условно на четири части: „Високото”, „Своето”, „Ниското” и „Чуждото”. „Високото” представлява лична карта на безумието, зверските въпроси на една кротка личност, въпроси от хамлетова височина, но зададени по един нехамлетов начин – просто, непретенциозно и човешки. Ето един такъв: На кои ръце да се доверя На тези, които искат да насочват, напътстват, показват, Защото обичат да закрилят, Или на тези, които засмукват И те карат да бягаш от тях... Така става, когато животът зависи от чужди ръце. „Своето” е безпощадна дисекция на настоящето, но с безшумен разрез. Оказва се, че съвременниците ни се грижат повече за старите устои на културата и възприятията, наложени от нея, отколкото за пълновластния пир на живота, живот в който културата не помага, а действа диуретично, както е в стихотворението „Диета”. Едно от безспорните достойнства в писането на Амелия Личева е, че тя не се занимава с отвлечени понятия, не се концентрира върху недоизказаността, върху формата и силата на стихотворното звучене. Поезията й за мен има изстрадана съобщителна стойност, и е ясно, че зад нея говори човек, който просто споделя, без да държи специално да бъде наречен поет и без да държи специално да развълнува читателят. Няма тупане в гърдите, няма излишна виртуозност на стиха. Чисто е. „Ниското” е мястото където Амелия разголва духът и той се утаява на дъното на чашата, след като тя е изпита, младостта е попривършила, действителността е добила своя банален катастрофален вид. Човекът е осъзнат, пораснал, разочарован и както самата тя казва „много успешен турист”, който няма да забрави местата, на които е бил, но него вече там са го забравили. Ако не бяха стихотворенията „Кои ръце” и „Диета”, щях да кажа, че последната част от стихосбирката ми е най-любима. Наречена е „Чуждото” и разказва за това защо на един човек от нашето време може да му залипсва Сократ, какъв наивник е Гьоте и защо академията на умовете никога не е била толкова несъвместима с академията на живота. Когато я прочетох, си казах: „Колко смело! Искам и аз така да се отнасям с класиците – като с обикновени хора, които грешат, които ни липсват и към които можем да се обърнем.” Последните стихове на поетесата скицираха и същността на поетичния й стил: Да се живее естествено, Да се живее естествено. След тях Амелия Личева вече не беше едноизмерна в моите фантазии. Тя имаше лице. И то не беше сухарско, нито намазано само с академичните кремове за разкрасяване. То не беше и съвсем обикновено, така че трудно да бъде забелязано. Беше като шприцирана роза от захар върху безвкусната торта на зрелостта. То беше такова, че те побиват тръпки при четенето, без да си изплашен, ужасен или възхитен. Лицето й всъщност беше зверски кротко.

„Али Безсмъртния“ – истинска история, която променя читателя

Преди години интервюирах един ливанец, който е избягал от родната си страна и в момента работи като доносник на българската полиция. Записах надлежно историята му и седмици наред бях омагьосана от нея. Усещането ми за главния герой на романа на Александър Урумов беше същото. Има нещо безкрайно привличащо в истинските истории – нещо, което не може да те отдели от тях, независимо че не отговарят на холивудските правила за писане на книги. „Али Безсмъртния“ (изд. „Витлеем“) е мъжки разказ за живота на един убиец и наркодилър, който претърпява пълно преображение в края. Али преживява цялостна трансформация и е нов човек, досущ като в приказките. Ако смените името му, спокойно може да прескочи в друг роман и никой да не го разпознае. Книгата може да се ползва и като наръчник за схемите в подземния свят на каналджийството, дрогата и войната и в началото я зачетох точно защото исках да узная повече за всички тях. Но после, разбира се, хукнах по дирите на героя и макар той да не ми стана любимец, харесах твърдата му ръка, постоянството и волята за промяна. Заключенията тук са като красиви сувенири, събрани след туристическа обиколка сред бурните преживявания на Али. За някои от тях личи, че са взети право от устата на преживелия и са така дълбоко изстрадани, че въпреки почти невероятната промяна в характера на героя, никой читател няма да се зачуди дали тя е измислена. Е, не е. Али не е измислен и той говори ето така: Никой не може да спре човек, който е решил да сложи край на живота си. Намират начин, режат с бръснарски ножчета одеяла или чаршафи, правят въже. Това е защото много мислят. А аз докато тренирам, почти и не мисля. Само трябва да помпам лицеви опори долу на пода. Познавам пода много добре. Към последната трета на романа вече личи умората на автора, който наистина е вложил всичко от себе си, за да напише този текст. Добрата история обаче не прави обезателно добър роман. На много места Урумов просто е гонил предаването на истинските събития и е следвал пълноводния разказ на своя прототип. На прототипа е позволено да вмъква нови лица в края на разказа си, но не и на автора, който описва историята. Защото, когато се прилага подобен подход, обикновено авторът трябва да действа като Агата Кристи. Тя е пишела детективските си романи, без да знае кой ще е убиецът. После си е избирала най-малко вероятния и, забележете, се е връщала назад по целия сюжет, за да заложи всички елементи, така че да го превърне в престъпник. Александър Урумов (снимка: „Жената днес“) Александър Урумов не е Агата Кристи и третостепенните му герои просто ги няма в началото. Вместо това се появяват нови участници в действието. Тези персонажи падат като камъни от небето право върху страниците и личи от разстояние, че са там само защото Али вероятно ги е споменал със закъснение. Дотук може да се преживее, но когато изчезват след две страници, като за тях се казва, че са присъствали в живота на Али от самото начало, вече идва малко в повече. Мога да разбера защо Урумов не се е върнал да положи своите авторски капани в началото. Това е такава досада за един автор – да се занимава с третостепенните образи, които му трябват просто за да продължи действието, а изобщо не се вълнува от тях. Но да хванеш такава златна история и да не се потрудиш да я обгрижиш докрай е направо жалко. Още по-жалко е, че не е позволил на своя редактор да се развихри, защото след около сто и петдесетата страница, когато нашият злодей се променя, зверски личи, че Урумов не знае какво да прави с добрите момчета. Мисля, че там някъде повечето мъже биха спрели да четат тази книга, защото вече няма да има преследвания, убийства, тъмни сделки и размишления на здрав, земен човек. Накрая започва едно авторско препускане романът най-сетне да свърши. Финалът не е изненадващ и още от началото на промяната някак знаем докъде ще стигне тя. Но забравям за тези недъзи на едно нередактирано писане и го правя още сега, защото това е една истинска история, разказана сравнително добре – история, която ще ви увлече, ще ви накара да се замислите и в края й ще ви се прииска да познавате Али, който всъщност още е жив и живее и работи в България. А истинските истории са по-силни от недотам изпипаните романи. И истинските истории могат да променят читателите най-качествено.

„Защо обичта е важна“, или скритата цена, която децата ни плащат за нашите успехи

Получих препоръка за книгата на Сю Герхард от аналитичка, която уважавам заради постиженията й, а не заради силата й на въздействие върху критици по душа като мен. Заглавието ми се стори блудкаво и определих избора му с отчаяния опит за маркетинг на нехудожествена литература било то у нас, или извън страната. Но неуместното заглавие никога не ми е пречело да дам шанс на книга, защото знам добре, че рядко се измисля от автора. На пръв поглед в „Защо обичта е важна“ (изд. „Изток-Запад“) не се казва нищо ново. Всички знаем добре, че мозъкът на хората се моделира от обичта, която получават. Сю Герхард подкрепя това старо твърдение с много доказателствен материал в областта на неврологията, говори за устройството на мозъка и изпъстря материала си с цитати и препратки от различни научни изследвания по въпроса. Тя говори със спокойния тон на психоаналитичка, не изпада в крайности, сериозна е и не полага специални усилия да спечели читателите си. Сю Герхард е убедена, че няма нужда от такива усилия, защото читателят е този, който има нужда от информацията в книгата, а не тя от неговото одобрение. Харесвам автори с подобно самочувствие, защото обикновено това са хора, чиято основна професия не е писането, а го правят само за да разпространят идеите си сред по-широк кръг от читатели. И уж тонът е умерен, и уж не чувам нищо ново, а в същото време методично продължавам да чета тази книга в метрото, у дома, по градинки и дори понякога в офиса. Постепенно осъзнавам, както човек разбира, че се е накапал със супа по топлата мокрота в малка зона от тялото си, че всъщност съм научила за смайващо откритие. Ниските нива на кортизол, т.нар. хормон на стреса в човешкия организъм, са симптом на усилена стресова реакция, а не на понижена такава. Половината книга е посветена на тази думичка – кортизол, и дали в ранното детство са успели да ни научат да се справяме добре със стреса. Ако не са, как е трябвало да го направят и как е добре ние да се постараем да го сторим с нашите деца. Зареждат се върволица от въпроси. Дали психосоматичните ни заболявания не са сигнал за потиснатата агресия, която не сме успели да излеем към родителите си? Дали не е време да простим на тези родители, които – колко изненадващо! – не са божества с идеални умения. Оказва се, че те са хора като самите нас, които са се опитали да се справят по възможно най-добър начин с децата си въпреки собствения си психически товар. Сю Герхард прави психологически анализ на няколко случая, които, сигурна съм, всеки един от нас е срещал в живота си. Поведението, описано в тези случаи, може да не е нашето, но то обезателно е поведението на колегата, съседа, магазинера или детегледачката, която сме изхвърлили от дома си. И в края на книгата то всъщност се оказва именно нашето поведение. Без съмнение, като добър аналитик, Сю Герхард ни оставя сами да стигнем до този извод, като само леко ни потупва по рамото през страниците. Обичам книгите, които разказват за скритата цена на успехите ни и малко ме е страх от онези, които разказват за скритата цена, платена от децата ни за същите тези успехи. Сю Герхард (снимка: Jacky Chapman) „Защо обичта е важна“ е две в едно, но това ще стане ясно накрая, когато вече сте погълнали всичко със скоростта, която Сю Герхард е преценила, че е най-удачна за усвояването на познанието. В книгата й ще узнаете защо стеснителните мълчаливци са по-стресирани от агресивните убийци и защо тези два модела на поведение често се откриват у един и същи човек. Ще се осветлите и по въпроса какво се случва с втория ви мозък, а именно стомаха, когато го изправяте пред по-високи нива на стрес, отколкото е обучен в детството. Ще чуете още за културния шок от отглеждането на едно дете в съвремието, за липсата на визия в държавната политика, която може да спести гигантските средства, вливани за справянето с престъпността, осигуряването на лекарства и детски учебни заведения. Ще потвърдите желанието на съвременните майки да прекарват половината си време с децата, а не цялото или никакво, основата на психичните заболявания, смяната на хранителния ни режим, така чеда помогне на опитите ни да се справим със стреса. Ще прочетете и историите на няколко престъпници и стратегията на един комик със същите нива на кортизол като тях да се предпази от извършването на престъпления. Ще разберете за трите основни метода за справяне със стреса на другите – а именно – отвличане на вниманието, търсене на утеха и осигуряване на информация за пречката, изправила се пред целта на стресирания. Изпробвах ги лично у дома и трябва да осведомя, че работят безотказно. Най-накрая ще прочетете и как, без да се усетим, сме допуснали взаимоотношенията да застанат на второ място след работата в съвременния свят. Приемете тази книга като река. Тя тече бавно и спокойно, но осигурява водно-електролитния баланс за тялото и двата мозъка на човешкия организъм, без той обезателно да се усеща по време на четенето. След последната дума на „Защо обичта е важна“ може би няма да се налага тялото ви да се разболява, за да ви каже нещо, което сте пропуснали да забележите в условия на усилен кариеризъм.

"Райският проект" - изтънчен апотеоз на любовта след разпада на илюзиите

Винаги чета Джеймс Холис с лека резервираност, но като я изключа, мога да заявя, без да преувеличавам, че думите му приемат характера на просветление. Преди години прочетох „Под сянката на Сатурн“, друг негов шедьовър, и тази книга завинаги промени отношението ми към мъжете. Започнах да ги разбирам, освен да ги обичам. Посегнах отново към Холис по повелята на дълготрайно заболяване, като се биех в гърдите, че няма какво повече да науча за влюбването и любовта, тъй като знам всичко. Но нуждата от нещо юнгианско, същевременно нещо силно и здраво, в този момент ме принуди набързо да пристъпя към четенето. „Райският проект“ (изд. „Lege Artis“) е впечатляващо резюме на реалността, която стои зад влюбването и напъните ни да заобичаме някой друг освен себе си. Книгата също би моглa да бъде нареченa обобщение на многотомното описание на човешките въжделения за спасение, на опитите ни да прехвърлим задачата на собствения ни живот върху някой друг и да се оттърсим от принудата да се държим като възрастни. Донякъде бях познала. Нямаше какво ново да науча за илюзиите на влюбването, нито кой знае колко за процеса на заобичване, след като краткотрайният акт на обожание по другия лека-полека загуби своята сила. Книгата обаче отново успя да ме порази, и то в частта си, когато ставаше дума за Бог, за животозатрашаващата загуба на връзка с идеята за неговата сила, съществуване и форма и с цената, която плащаме за нашата цивилизованост. Трябва да спомена и непрестанните препратки на автора към цитати от велики поетични творби, които не просто ми направиха добро впечатление, а ми доставиха истинска наслада. Съществува стар предразсъдък, че поетите и психоаналитиците са две различни племена и че вторите убиват поезията в живота, докато първите пишат за онова, което виждат, без да го разбират. Е, Джеймс Холис разби на прах този глупав мит, създаден от глупави хора и поддържан от още по-големи глупаци, макар или именно защото са интелектуалничещи личности. Джеймс Холис (снимка: Goodreads) Холис използва умело поетичните извадки – като иглотерапевт на човешката душа, който знае къде да забие иглите си, за да те излекува. Познанието си той демонстрира и подкрепя с многобройни примери от практиката си. Потвърждава отдавнашно мое заключение, че хората, които четат поезия и я използват в професионалния си път, са хора, достойни за уважение, хора от друга класа или направо каста, ако не и хора със син цвят на кръвта по заслуги. Усещането за четенето на този блестящ психоаналитически анализ може да се сравни само с това от четенето на „Великия Гетсби“ на Скот Фицджералд. Ако сте гледали „Човек от луната“, в момента, когато комикът реши да покаже истинското си лице и в продължение на час чете „Великия Гетсби“, така че изгони цялата си аудитория, при „Райският проект“ става дума за същото нещо. Холис чете своето произведение пред нас, и то с такава вътрешна убеденост, толкова смело и с такава грижа за своите читатели, че стоиш, зяпаш и не можеш да помръднеш, докато всички край теб се разбягват от залата. Холис се извинява на бягащите, ако ги е отказал от идеята, че романтичната любов съществува, и уверява, че целта му е да разкрие истинското лице на любовта, а не да опровергае нейното фактологическо съществуване. В крайна сметка „Райският проект“ е едно естетическо разголване от дрехата на собствените ни илюзии, задълбочен и изтънчен апотеоз на еротичната любов, която се изгражда, възпитава и отстоява в най-тежките моменти от човешкия живот – именно, когато разбираме, че не обичаме другия, а го използваме за да утвърдим влюбеността си в самите нас.

"В търсене на метафора" - позлатен скок през времето, ревю на стихосбирка

Като дете четях поезия, когато исках да променя настроението си. Правех го, защото въздействието й върху мен много наподобяваше това от музиката – ако си напрегнат, може да те успокои; ако си твърде минорен и бездействен, може да те вдъхнови. Стихотворенията на Христина Панджаридис имат успокояващия ефект на съзерцанието. Докато четеш „В търсене на метафора“, не само наблюдаваш какво се случва навън, а го свързваш с онова, което се случва вътре. Тъничкият мост, който обединява двата свята, е изграден от буквите й – наредени по такъв начин, че мостът да е нечуплив. Тънък, но нечуплив. Жълти нарциси до пътеката побутва ги с бастуна дядо ми … още ти личи жълтото около устата Мисля също, че те биха били подходящи за незрящи, които искат да получат визуална картина на природата около тях във въображението си според това как тя ни кара да се чувстваме. Христина Панджаридис вероятно е записвала своите импресии, ходейки. Представям си дори хартиеното тефтерче, в което го е правила, като междувременно е изглеждала странно в очите на забързаните минувачи. Тези кратки, подобни на хайку стихове забавят ритъма на живот и буквално те поставят в положението на зяпач. Докато ги четеш, просто спираш, както вероятно си го правил като дете, и най-накрая отново се оглеждаш около себе си. Топла супа Детето сипва и на Снежния човек В творбите й липсва претенцията на високата литература и се усеща привкусът на карамелизираното детство, запазено по някаква неясна случайност в напукана форма поне три десетилетия по-късно. В тъгата й няма нищо помпозно и нищо голямо, стиховете й не хващат за гърлото, но разсейват и умиротворяват. Панджаридис е поетеса, която разказва за дребните хрумки, за меланхолията на ниското, за бекграунда на мислите в главата на един разхождащ се човек – за парка с двеста и осем рози, за деня, който е изяден напразно, за изчерпаното вдъхновение на художника, за малините на съседа, които се берат с очи. В стиховете сякаш е прескочен цял един период от човешкия живот – този между двайсет и петдесет години. По редовете прочитам все още детското възхищение от света, но и усещам парфюма на стареца, който съжалява за неслученото – не защото той е искал да го пропусне, а защото просто е останал пропуснат. Лирическият й герой сякаш не е разбрал откъде да си купи билет за който и да е от преминаващите влакове, затова стои на своята гара и наблюдава: …как зрее лятото и как го откъсва друг В това е и силата на нейния стих – той успява да избегне ромеожулиетовските драми, ужаса на порастването, драмата на вътрешното себеразкъсване между две крайности. Тези ползи са пропуснати в позлатен скок през времето. Стихосбирката отговаря на въпроса: „Какво би се случило, ако от деца просто остареем?”. Вслушвам се отново в музиката на тези стихове. Тя е много тиха, коварно незабелижима. Тя е като милувка на жена по челото ти минута преди да се събудиш. И после денят ти е различен, но не можеш да обясниш защо. Читателят не знае, че без да иска, е извършил сутрешното си съзерцание, починал си е от себе си в обятията на тези кротки импресии и може да се впусне малко по-концентрирано в забързания ад на градския си живот.